Румен Леонидов дебютира в драматургията с „Речта на селския крал“

Известният поет Румен Леонидов направи дебют в драматургията с „Речта на селския крал“. Софийската премиера на моноспектакъла е днес – 11 октомври в Сатиричния театър. В единствената роля е актьорът Диан Манчев, а режисурата /също дебют/ е на популярния поет и драматург / и бургазлия/ Елин Рахнев.

Моноспектакълът на Дидо Мачев „Речта на селския крал“ е моят закъснял дебют в драматургията, това е и първата постановка на Елин Рахнев, известен като драматург, поет и публицист, каза в интервю на Пенка Момчилова за БТА Румен Леонидов.

Препечатваме интервюто със съкращения.

Г-н Леонидов, „Речта на селския крал“ вашият дебют ли е в драматургията, или имате и други пиеси, още неиграни?

Да, това е моят закъснял дебют в драматургията, а спектакълът е първата реализирана постановка на Елин Рахнев като режисьор, след като вече е известен драматург, поет и публицист. Ръчкан съм да пиша пиеси, защото ме бива в диалога, но никога не съм приемал сериозно това като вътрешно или външно изкушение.

За какво става дума в тази монодрама?

Това е изповедта на един селски кмет за неговото невидимо селско кралство. Този най-малък в обществената йерархия властник, избран за кмет в родното си село, се изправя срещу житейските порядки в големия свят, в големия град, срещу безобразията на криворазбраната ни глобална цивилизация. Монологът на Малкия Мавруд, както е известен сред съселяните си, е трагикомична реч, в която се оглеждат учудването, възмущението и болката на повечето будни българи, несъгласни с наложения им пластмасов модел на живеене, дишане, хранене и правене на любов.

Къде произнася своята реч този селски кмет?

Най-малкият управленец в държавата ни произнася речта си пред себе си, в своята малка канцелария, но в нея наред с реторичните си въпроси, той прави и следните обобщения: „Тук, на село, философският въпрос кое е първо – яйцето или кокошлето, вече се реши от само себе си. Ние, българските селяни, казваме на света – яйцето се ражда от яйцето, защото вече истински кокошки няма.“

Как ви дойде идеята за „Речта на селския крал“?

От един репортаж на Елин Рахнев за „Панорама“ по БНТ, в който той засне невероятната реч на кмета на с. Катунци, на един хвърлей място от храма „Св. Георги“, където е живяла Стойна Преподобна. Този маломинутен репортаж взриви обществения интерес и в интернет е гледан от няколко хиляди души – не знам точния им брой, защото той непрекъснато нараства.
Един зимен ден преди две години се срещнахме с Елин, Боил Банов – директора на Хасковския театър, и Дидо Мачев, и те ме навиха да напиша текст, който Дидо да изиграе. След няколко срещи и предложения от този екип бях готов с първия вариант. Сетне седнахме само с Елин и той ми подсказа няколко сюжетни хода, които доуплътниха драматургичната линия. Накрая съвсем се развихрих и текстът надхвърли размерите като сценично времетраене на моноспектакъл. Нещата обаче се завъртяха така, че след известно колебание, накрая Рахнев пое нещата в свои ръце и риска да режисира тази постановка. Както и да съкрати и да доукраси текста по свой маниер и предпочитание.

Доколко образът на вашия селски крал съвпада с прототипа?

За моя текст използвах един или два момента от репортажа, другото всичко бе чуто, видяно, наблюдавано – като градско чедо винаги, още от дете, съм изпитвал силен интерес към селския начин на дишане. През лятната ваканция всички съученици отиваха при баба си и дядо си на село, а аз оставах да бродя по кварталните улици на нажежената столица. А сега, с напредъка на годините ми, желанието да емигрирам поне от големия град все повече ме обсебва и навярно ще го сторя в съкратени срокове.

Елин се е намесил и в текста – какъв е неговият принос?

В театъра, като във всяко колективно изкуство, режисьорът има последната дума за всичко. Елин от общия обем на текста, който е за „извънгабаритна“, може би двучасова постановка, естествено, че избра толкова, колкото може „да понесе“ едно нормално зрителско търпение. И като опитен и талантлив драматург, притури от себе си отделни фрази, защото по му прилягаше на концепцията, а тя е героят да говори „през сълзата“, през почудата от нещата от живота, а не толкова през възмущението, гнева и конфронтацията, какъвто е моят типаж. И понеже текстът ми е доста публицистичен, за сметка на чистата художественост, той реши да върне и част от автентичните изрази на прототипа от „Панорама“.

Колко време репетирахте, вие следяхте ли как се изгражда образът на сцената?

Елин и Дидо положиха кански труд. Посветиха три месеца от живота си само на тази постановка.
Не съм гледал нито една цялостна репетиция, освен в началото, когато в един софийски апартамент Дидо успя да ме разсмее няколко пъти и веднъж дори „да ме хване за гърлото“. Доколкото знам, авторите не се допускат до първите репетиции, а чак когато има нещо станало, почти завършено, но Елин – като мой изключително близък и скъп приятел – по своя инициатива ме вкара в този апартамент, за да видя накъде вървят нещата.

Защо не гледахте поне генералните репетиции?

Вижте, имам пълно доверие на режисьора си като естет, като театрален човек, който ври и кипи вече доста години в неговия адски казан.
Елин е „стреляно куче“, отричан и хвален, той е дишал сценичния въздух много повече от мен, макар да съм доста по-голям на години от него. Още преди три години той мечтаеше да си направи собствен театър, дори аха мечтата му да стане реалност, измисли и името – “ Театър 21″, защото трябваше да се помещава в една голяма стая с 21 зрителски места. И още тогава ме кандърдисваше да изиграя себе си в нещо като монодрама, наречена „Пет перуки“ – пет историйки от моя живот, смешни и не толкова, които да разкажа на малък кръг от хора, седящи пред мен.
Бях се почти навил, защото рискът тича из кръвта ми от малчуган, знам, че мога да се справя с „електрическия“ контакт с публиката, нямам проблем в това интелектуално „сношение“ и може би някой ден ще осъществя този мой странен порив. Но преди това да видим какво ще стане с моя драматургичен живот на сцената, дали тази авантюра ще прерасне в празник за публиката.

Пиесата вече е играна веднъж в Пловдив, на международния фестивал „Сцена на кръстопът“. Как мина представлението?

Чудесно. Още след края на последната репетиция, на която отново не присъствах, няколко известни театрали най-сърдечно ме поздравиха с думите, че отдавна не са били толкова развълнувани от чутото и видяното. Това бе много важно според мен преди всичко за Елин, защото знам, че мнозина театроведи не го приемат нито като личност, нито като драматург – нещо съвсем нормално за ненормалния ни арт животец. А аз съм бивш квартален побойник и съм свикнал на бой, нещо повече – колкото повече са ми налитали, толкова повече съм се амбицирал да докажа себе си, да докажа на околните, че съм прав, че не могат лесно да ме скършат. А и във всяка критика търся обективното зърно, тъй като много често опонентите ни казват верни неща, които приятелите ни премълчават. Така че от критиците не ми пука, пука ми дали публиката ще ни повярва.

Като интуитивен човек, който „предсказа“ доста неща в родната ни политика, какво ви подсказва сега предчувствието за по-нататъшната съдба на спектакъла?

Нищо не ми подсказва – нула вътрешен гласец или зачатък на предчувствие. Но знам, че постановката вече е предварително откупена за 25 представления. Не ми е съвсем ясно какво точно означава това, но сигурно е нещо много, много хубаво. Надявам се.