Хора, които се помнят

На 25 декември 2020 г. се навършиха 100 години от раждането на Милка Кръстева, бивша директорка на гимназия “Васил Левски “ в Карнобат.

Ето какво разказва за нея дъщеря й Тамара Ганева:

100- годишнината от нечие раждане е хубав повод да си спомним за един човек, да се опитаме да осмислим преживените с него години, да осъзнаем оставената от него в нас следа.

Да портретуваш с думи е доста трудна и взискателна задача и аз нямам претенциите да владея това умение, но ще се опитам да предам спомените и размислите си за един човек, за моята майка, човек с поглед над хоризонта, за един учител, изпълнен с доверие към другите, който умееше на предаде на другите увереност в силите им и вярата, че могат да надскочат собствените си хоризонти.

За нас, децата и внуците ѝ, за снаха ѝ и зет ѝ, грижата и обичта ѝ са още и топлина, и пример. Чувството си за принадлежност, за семейни и роднински връзки, уважението и благодарността към добронамерените хора, които срещаме по пътя си,  дължим дo голяма степен на нея.  Не умееше с думи да изразява обичта си, както много хора от нейното поколение. Бяха ги учили, че дете се целува само на сън. Но нейната обич чувствахме в грижата за нас, грижата към дома, във всичко дребно, всекидневно, но необходимо и полезно, за да сме добре, да живеем в сигурност. Изразяваше я в топлината на дома, в който по-късно ни посрещаше, в любимите ястия и сладкиши на всеки един от нас. Познаваше и помнеше вкусовете на всички : деца, снаха и зет, внуци, племенници и техните деца. Очакваше всички с нетърпение и радост. Същото отношение усещахме към тези, които я посещаваха по празниците около 24 май : бивши колеги, бивши ученици…

Много рядко майка говореше за себе си. Едва когато вече в къщата тичаха внуци, на един от семейните обеди, по повод водения тогава разговор, ни разказа как е успяла да измъкне в последния момент снаха си, с остригана глава, затворнически дрехи и налъми от шлеповете в Русе, минути преди те тръгнат за Съветския Гулак. Разказа за това без патос, без чувство за някакво геройство, като за нещо, което е била длъжна да направи. И толкова. Все още ми е трудно да си обясня от къде тази млада жена, дребничка и срамежлива, е взела сили, за да прекоси страната веднъж до София, за спасителната бележка, втори път до Бургас,  и въпреки, че е нямало надежда да успее да стигне навреме до Русе, не се е отчаяла, не се е отказала. И то във времена, когато само споменаването на това, че познаваш някого от тези шлепове, е носело голям риск. Може би препятствията, преживени на млади години, са ѝ давали смелост, за да се противопоставя по-късно на “нечовешки“, както ги наричаше, нареждания: лишаване от златен медал на ученик, защото баща му бил считан за кулак, задържане на стипендии по подобни поводи…

Често си мисля с каква любов и всеотдайност, с какъв стремеж да си полезен, с жар и устрем и всичко това с мярка, без показност, без крайности, поставяйки над всичко човешкото достойнство и “човещината“, майка премина през живота. Не беше безгрешна, както всички нас. Никога не пренебрегваше и не скриваше грешките и слабостите си. Трудно понасяше, когато ѝ ги посочваха, но обмисляше казаното, а убедена ли беше в правотата на взетото решение, се бореше докрай, без да пресмята рисковете и трудностите. Сигурно с това умееше да увлича. И с умереността си. Беше всеотдайна както в личния, така и в професионалния си живот. Разделяше тези две житейски роли, без нито една от тях да страда. Границата между тях беше там, където всяка една би накърнила другата.

Ако семейството, семейните отношения, подкрепата, която безрезервно ѝ оказваше татко бяха за нея опора и сигурност, голямо удовлетворение беше професията ѝ и хората, с които работеше. Уважаваше много  колегите, бореше се за тях, когато се налагаше, гордееше се с успехите на всеки, стараеше се да им е полезна. Голяма радост и гордост бяха учениците, които успяваха на състезания и олимпиади, класираха се на кандидатстудентските изпити, успяваха като специалисти не само в България. Запазила е писма от бивши ученици, които са ѝ писали от Израел, Германия, Русия, Франция, Испания…

В тези празнични дни да си спомним за нея, която не жалеше силите си за успеха на гимназията, за издигането на града ни. Сигурна съм, че има още нейни бивши ученици и колеги, които ще я споменат с добро. Имаме нужда от такива примери, за да се стремим към повече взискателност към себе си и към другите, за хармония в живота.

Споделено от Борис Бухчев, поет и филолог

Когато живеех в Карнобат, до лятото на 1968 година, всеки ден минавах край къщата на Милка Кръстева,на ъгъла на улиците „Кооперативна” и „Димитър Благоев”. В двора имаше градина с овощни дървета и според сезона – лехи с разцъфнали цветя. Знаех, че красотата на цветята зависеше от грижите на стопанката. Винаги съм се учудвал как сварваше тази жена да поддържа двора и градината, след като знаех колко грижи имаше като директор, най-напред в девическата гимназия „Гео Милев”, а след обединяването на  девическата и мъжката гимназия „Васил Левски” като заместник-директор и директор на гимназията до пенсионирането си.

Когато аз се преместих като учител по български език и литература от вечерната гимназия в гимназия „Васил Левски”, Милка Кръстева беше директор до края на учебната 1967/1968 година. Помня тази жена като делови, организиран човек. С нея се работеше приятно и спокойно. Понеже Милка Кръстева беше специалист по история, с нея имахме много общи теми в уроците и в извънкласните дейности в училището. Това се отличаваше най-много при подготовката на тържествата за патронния празник на гимназията през месец февруари, за 24 май и за концерта в края на учебната година, когато се връчваха дипломите на абитуриентите. Незабравим за мен е патронният празник на гимназията през 1967 година. Навършваха се 130 години от рождението на Васил Левски. Искахме да отбележим годишнината по по-различен начин. Педагогическият съвет обсъди и реши учители и ученици да отидем в Карлово. Получихме подкрепата на ГК на БКП, което тогава имаше съществено значение и, естествено, това бе издействано от директора Милка Кръстева. Изискваше се голяма организация. Беше осигурена влакова композиция, с която да пътуват всички ученици и учители от гимназията. Специална беше и подготовката на духовата музика, ученици репетираха песни и рецитации. Потеглихме с влака сутринта на 19 февруари, обзети от особено патриотично вълнение.  На гара Карлово се строихме и под звуците на духовата музика тръгнахме към площада, където се намира паметникът на Васил Левски с лъва. Карловци ни аплодираха от всички страни. Чувствахме се достойни наследници на Апостола на свободата. Изпитвахме гордост!

Не мога да забравя този 19 февруари в Карлово и винаги го свързвам с нашия директор Милка Кръстева. Човек, на когото се възхищавам и помня с почитание!