Преди 18 години поетът си взе сбогом с нашия свят и прекрачи в светлината. Понеже отвъд нищо не може да се вземе, той остави на нас най-голямото богатство и най-големия товар – думите. Те са безсмъртни. И поетът е безсмъртен чрез тях! Христо Фотев продължава и ще продължава да ни говори, да шепне и крещи, когато е нужно…
Виждам го – под рехавото слънце пред къщата в Равадиново, загледан някъде далеч или много навътре… За да нарисува словесния си пейзаж. Дали наистина за кратко се е заблудил в този пейзаж? Така написа в едно свое посещение: „От един заблуден в пейзажа пътник“.
Какъв по-хубав спомен за поета от няколко негови щрихи от пейзажа:
БЪЛГАРИЯ
Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си…
В прозорците живота ми приличаше
на истински – приличаше на щастие!
Но се разбиха в тъмното прозорците
и вятъра ти ми разкъса дрехите..
Студено ми е – приеми ме в своите
обятия на селска Богородица!
Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме
и помогни ми да не лъжа повече!
Не позволявай да умра –
закриляй ме
от страшната магия на красивите
предмети и красивите подаръци…
Усмихвай се на масата ми дървена –
единствената маса на живота ми.
Не позволявай да умра – завинаги
да си запазя вярата в приятели…
Закриляй ми усмивката – помагай ми
да задържа до края добротата се!
И извади ме от кръга на многото
безименни жени – съпротивлявай се, –
за да заплача пред една-единствена
и майка тя да бъде на децата ми.
Не позволявай да умра –
закриляй ме
от страшното приятелство на хората,
които те изгубиха – показвай ми
измамата на техните ласкателства, –
не ме убивай с тяхното признание!
Сближавай ме със болките си, вдигай ме
с ръцете на внезапните си радости,
аз ще докосна своите съзвездия –
ще ги положа тихо пред нозете ти.
И приеми ме – издържа ли дългото
пътуване към тебе, съхранявай ме
в унесените устни на децата си,
за да живея – да живея истински!
Не позволявай да умра –
сближавай ме
и отсега с дълбоките си корени,
със корените плахи на цветята си,
с дърветата си отсега сродявай ме,
за да не мисля за смъртта – без никаква
уплаха да се върна във земята си,
да й прекрача прага с облекчение
и да замлъкна в тихите обятия
на майка ми!
Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!